Vesti.bg >> Георги Лозанов: Защо пускаме бариери пред добрите каузи
Ако полицаят беше спрял навреме Максим Стависки и го беше санкционирал, нямаше да се стигне до последвалата трагедия за жертвите и за самия Стависки. Наистина ли полицаят не е забелязал, че спортистът е пиян? Ако беше някой друг зад волана, най-вероятно щеше да бъде проверен, глобен и спрян да пътува. Ако беше третиран като равен с останалите смъртни, сега Стависки щеше да продължава да се състезава и да печели с таланта си състезания, пари и награди, а нас да ни радва и да му се възхищаваме.
Макар обществото така драстично да промени отношението си към фигуриста от Осанна към Разпни го след трагедията, то също е виновно. Обществото, а не само полицаят, защото последният демонстрира неписаните обществени нагласи, които струва ми се и господин Лозанов застъпва тук.
Много е просто: има правила - етични и законови -, и когато някой ги нарушава или покаже намерение да ги наруши това трябва да се отбележи навреме. Това ще помогне и на обществото, и на (потенциалния) нарушител, защото няма да му позволи да стигне до крайности.
Понякога компромисите и дори игнорирането на някои правила може да е уместно. Някои граници вероятно може да бъдат прекрачвани (културни), но има други основополагащи правила за социума, които не бива да се нарушават, а нарушаването им има бумерангов ефект за нарушителите и за съжаление за цялото общество. Здравите организации могат да направят разлика между двете и имат свои вътрешни правила, така че да избегнат фаловете.
Сигурно съм, че ако понякога хората-звезди се самозабравят и главозамайват от успеха и няма кой да им насочи вниманието, че преминават червената линия, се стига до трагедии по-рано или по-късно. Най-малкото до лични трагедии за самите звезди, които се самоунищожават чрез начина си на живот. Близките им и другите около тях може да проявяват един вид мазохизъм и да търпят това, което при други обстоятелства не биха търпели, защото също имат облага от успеха. Но в един момент вероятно се стига до срив и разрив на отношенията.
"Не съм се ограничавал в нищо и съм си много добре" - каза един от гостите в предаването Мюзик Айдъл наскоро. Сигурна съм, че не си дава сметка колко греши, защото все пак спазва куп обществени норми и забрани. Все още вероятно никого не е набил/убил (поне публично), дори може би да му се е искало в моменти на гняв; или един по-просташки пример - не е почнал да пикае на сцената.
Свободата е осъзната необходимост и забраните са неизбежни. Някои забрани в нашето общество са приети за толкова аксиоматични, че не ги осъзнаваме като такива, а други все още са като спуснати с парашут. Например забраната за домашно насилие или сексуално насилие на работното място, особено от великите шефове, които "дават хляба" на служителките си.
Всъщност що се отнася до последното, не ми допада нито прекалената разпуснатост, която виждаме най-вече в американския модел, нито прекаленото ограничаване на жените, което се случва в ислямския свят. Според мен двете са страни на едно и също нещо. Ако мъжете престанат да ограничават нагона си, тогава в един момент ще пожелаят да крият собствените си жени от другите мъже (за да не ги изкушават), като ги карат да носят шамии и други дрехи както в ислямските страни, а също и да излизат по-малко от къщи... По законите на джунглата физически по-силният пол би могъл да наложи със сила правилата си така, както това е било в миналото на човечеството и да разшири правата си за сметка на тези на жените. Обаче виждаме в ислямските страни, че все пак мъжете не постигат чак такава сексуална свобода и за съжаление потърпевши от цялата работа са жените - мъжете не са чак толкова по-свободни, но жените губят свободата си. Обществото също е потърпевшо, защото като заробва жените губи много потенциал, много човешки ресурс със специфични достойнства и се развива едностранчиво.
Но това е хипотетично - надявам се да не стигнем дотам. Макар да живеем в мъжко общество и да не съм съвсем сигурна дали сме на границата с Ориента в това отношение или сме я прекрачили, все пак през столетията жените са придобили права и просто е необходимо да държим на тях.
Между другото, проблеми от такъв сорт не са основание за национален нихилизъм и за твърдения, че държавата ни не е държава или че е не знам каква си, "българска работа", политиците ни виновни и т.н., защото всяко общество си има проблеми и си ги решава. Не е само работа на политиците, а на всеки един от нас. Просто трябва да се реагира, а политиците нека си управляват.
В този контекст, що се отнася до "простотията" или дебелащината, или липсата на изтънчени обноски, някога и аз харесвах "Бай Ганьо", но сега си мисля че е жалко, че Алеко Константинов е описал толкова гротескно един представител на българския бизнес от онова време. Той не е бил изтънчен и с добри европейски маниери (сякаш днешните ни бизнесмени са такива), не е израснал в изискана среда, а в условията на турско робство, може би не е осъзнавал изостаналостта си по отношение на добрите европейски маниери така както неговия автор... Но пък е бил предприемчив човек, търговец и е вършел добра работа. Макар че щеше да ми е по-симпатичен, ако беше стоял настрана от политиката. При по-благоприятни обстоятелства вероятно след няколко поколения наследниците му щяха да вдъхват респект и у каймака на английското общество със своите обноски...
Това е едно от лицата на българската дебелащина. Но и английската дебелащина, и белгийската си имат свои лица - виждала съм ги -, макар и да са по-различни и да са се развили в по-богати общества, непретърпели чак такива катаклизми (пример: мимиките сред публиката в клипа със Сюзън Бойл в "Britain's Got Talent")...
Но с това вече много се отклоних от темата.
Ако полицаят беше спрял навреме Максим Стависки и го беше санкционирал, нямаше да се стигне до последвалата трагедия за жертвите и за самия Стависки. Наистина ли полицаят не е забелязал, че спортистът е пиян? Ако беше някой друг зад волана, най-вероятно щеше да бъде проверен, глобен и спрян да пътува. Ако беше третиран като равен с останалите смъртни, сега Стависки щеше да продължава да се състезава и да печели с таланта си състезания, пари и награди, а нас да ни радва и да му се възхищаваме.
Макар обществото така драстично да промени отношението си към фигуриста от Осанна към Разпни го след трагедията, то също е виновно. Обществото, а не само полицаят, защото последният демонстрира неписаните обществени нагласи, които струва ми се и господин Лозанов застъпва тук.
Много е просто: има правила - етични и законови -, и когато някой ги нарушава или покаже намерение да ги наруши това трябва да се отбележи навреме. Това ще помогне и на обществото, и на (потенциалния) нарушител, защото няма да му позволи да стигне до крайности.
Понякога компромисите и дори игнорирането на някои правила може да е уместно. Някои граници вероятно може да бъдат прекрачвани (културни), но има други основополагащи правила за социума, които не бива да се нарушават, а нарушаването им има бумерангов ефект за нарушителите и за съжаление за цялото общество. Здравите организации могат да направят разлика между двете и имат свои вътрешни правила, така че да избегнат фаловете.
Сигурно съм, че ако понякога хората-звезди се самозабравят и главозамайват от успеха и няма кой да им насочи вниманието, че преминават червената линия, се стига до трагедии по-рано или по-късно. Най-малкото до лични трагедии за самите звезди, които се самоунищожават чрез начина си на живот. Близките им и другите около тях може да проявяват един вид мазохизъм и да търпят това, което при други обстоятелства не биха търпели, защото също имат облага от успеха. Но в един момент вероятно се стига до срив и разрив на отношенията.
"Не съм се ограничавал в нищо и съм си много добре" - каза един от гостите в предаването Мюзик Айдъл наскоро. Сигурна съм, че не си дава сметка колко греши, защото все пак спазва куп обществени норми и забрани. Все още вероятно никого не е набил/убил (поне публично), дори може би да му се е искало в моменти на гняв; или един по-просташки пример - не е почнал да пикае на сцената.
Свободата е осъзната необходимост и забраните са неизбежни. Някои забрани в нашето общество са приети за толкова аксиоматични, че не ги осъзнаваме като такива, а други все още са като спуснати с парашут. Например забраната за домашно насилие или сексуално насилие на работното място, особено от великите шефове, които "дават хляба" на служителките си.
Всъщност що се отнася до последното, не ми допада нито прекалената разпуснатост, която виждаме най-вече в американския модел, нито прекаленото ограничаване на жените, което се случва в ислямския свят. Според мен двете са страни на едно и също нещо. Ако мъжете престанат да ограничават нагона си, тогава в един момент ще пожелаят да крият собствените си жени от другите мъже (за да не ги изкушават), като ги карат да носят шамии и други дрехи както в ислямските страни, а също и да излизат по-малко от къщи... По законите на джунглата физически по-силният пол би могъл да наложи със сила правилата си така, както това е било в миналото на човечеството и да разшири правата си за сметка на тези на жените. Обаче виждаме в ислямските страни, че все пак мъжете не постигат чак такава сексуална свобода и за съжаление потърпевши от цялата работа са жените - мъжете не са чак толкова по-свободни, но жените губят свободата си. Обществото също е потърпевшо, защото като заробва жените губи много потенциал, много човешки ресурс със специфични достойнства и се развива едностранчиво.
Но това е хипотетично - надявам се да не стигнем дотам. Макар да живеем в мъжко общество и да не съм съвсем сигурна дали сме на границата с Ориента в това отношение или сме я прекрачили, все пак през столетията жените са придобили права и просто е необходимо да държим на тях.
Между другото, проблеми от такъв сорт не са основание за национален нихилизъм и за твърдения, че държавата ни не е държава или че е не знам каква си, "българска работа", политиците ни виновни и т.н., защото всяко общество си има проблеми и си ги решава. Не е само работа на политиците, а на всеки един от нас. Просто трябва да се реагира, а политиците нека си управляват.
В този контекст, що се отнася до "простотията" или дебелащината, или липсата на изтънчени обноски, някога и аз харесвах "Бай Ганьо", но сега си мисля че е жалко, че Алеко Константинов е описал толкова гротескно един представител на българския бизнес от онова време. Той не е бил изтънчен и с добри европейски маниери (сякаш днешните ни бизнесмени са такива), не е израснал в изискана среда, а в условията на турско робство, може би не е осъзнавал изостаналостта си по отношение на добрите европейски маниери така както неговия автор... Но пък е бил предприемчив човек, търговец и е вършел добра работа. Макар че щеше да ми е по-симпатичен, ако беше стоял настрана от политиката. При по-благоприятни обстоятелства вероятно след няколко поколения наследниците му щяха да вдъхват респект и у каймака на английското общество със своите обноски...
Това е едно от лицата на българската дебелащина. Но и английската дебелащина, и белгийската си имат свои лица - виждала съм ги -, макар и да са по-различни и да са се развили в по-богати общества, непретърпели чак такива катаклизми (пример: мимиките сред публиката в клипа със Сюзън Бойл в "Britain's Got Talent")...
Но с това вече много се отклоних от темата.
3 коментара:
Ясно е, че е нужна сила, за да се достигне до успеха. Но изглежда е нужна сила и за да се понесе успеха, да се живее с него и да се оцелее. Това се отнася и за индивидите, и за обществата.
Интересно е, че като си мисля за столетията, през които жените са достигнали до повече свобода и за това, че мъжете са се научили да сдържат сексуалния си нагон, винаги идва асоциацията с рицарството.
Постепенно е станало възможно жените в общия случай да могат да се движат в обществото свободно, без да се страхуват, че може да станат жертва на физическо/сексуално насилие.
Това по-равнопоставено възприемане на жените в обществото е може би един от големите приноси на европейската цивилизация в световната култура, а впоследствие се е разпространило и другаде по света.
България е паднала под турско робство през 14-ти век и е пропуснала голяма част от тази рицарска средновековна революция. Известно е, че на българските мъже рицарството не е присъщо. Но все пак сме прихванали нещо, и в това отношение може би годините на "реалния социализъм" имат и някакъв позитивен принос при известните негативи. Но и преди 9 септември българските жени май не са били в чак толкова по-лошо положение от тези в другите европейски страни.
Дали и досега жените, особено по-романтичните, не продължават да делят подсъзнателно мъжете на рицари и простаци?
Публикуване на коментар