Когато го гледах първия път, съм била в началото на 20-те си години.
Вчера, при повторното гледане след толкова време и преживяното междувременно, се питах защо толкова харесвахме тогава него и други американски филми, защо ги приемахме като откровение и самата истина...
От една страна, тогава имаше един период на по-хуманистично и човешко американско кино, или може би този аспект на американското кино, този тип холивудски филми тогава се търсеха и бяха станали популярни.
От друга страна, нашият свят се бе провалил, нашето виждане за света се бе оказало погрешно и бързахме да приемем неговото отрицание. Искахме да вярваме, че въпреки че нашето се е провалило, все пак светът си е наред и върви напред...
Сега, когато и отрицанието изглежда грешно и се проваля пред очите ни (на тези, които разбират), дали само аз изпитвам усещането за безпътица? Изглежда няма друго достатъчно силно и надеждно отрицание на сега гостодстващия англо-саксонски модел освен екологията и надвисналата екологична катастрофа. Природата, поне за мен, е най-мощния, непозволяващ пренебрежение и отлагане показател за неговите фундаментални слабости.
И отново и отново си задавам въпроса: а сега накъде? За себе си, в практически план, и за обществото - в познавателен.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар