Ин витро и взаимоотношенията

Тези дни в медиите бяха публикувани две вълнуващи новини, свързани с ин витро оплождането:

Създателят на ин витро оплождането получи Нобелова награда за медицина
и
Ново откритие повишава ефективността на оплождането ин витро

За мен тези новини са повод за размисъл за децата и за взаимоотношенията в нашия живот и в моя живот.

В България, доколкото знам, към ин витро прибягват жени, които са на възраст до 43 години и обикновено са семейни (в двойка). За тях процедурата се заплаща от държавата или в голяма степен, или изцяло. Това е изключителен шанс за мнозина и и особено за тези, които са с ограничени финансови възможности.

В двойка и с добри финансови възможности звучи като идеалния случай за раждане на дете, независимо дали по обичайния начин или ин витро. Според психолозите времето между втората и петата година от съвместния живот е най-добро за появата на детето. Ако една двойка е пожелала да има дете ин витро, това показва, че двамата се разбират, искат да са заедно и да имат дете заедно. Макар яйцеклетката да е от донор, тъй като законът не разрешавал ин витро със собствена яйцеклетка.

Но в живота не винаги е налице идеалният вариант. Идват ми наум няколко случая.

ПЪРВИ СЛУЧАЙ

Преди няколко месеца нашумя раждането на две близначки от 62-годишна несемейна психиатърка от Русе, която е забременяла ин витро. Едното от бебетата почина скоро след раждането. Лекарите, извършили процедурата, не са могли да откажат на жената, тъй като е нямало законови пречки. Още повече, че тя самата, като лекар, е била наясно с рисковете и се е решила на това само защото поради възрастта (и може би семейния статус) не са й разрешили да си осинови дете. Идеалното решение в случая щеше да бъде, ако законът не бе забранявал на тази жена да си осинови дете.

ВТОРИ СЛУЧАЙ

Друг случай с моя приятелка - филолог и поетеса на любовна лирика. Преди 14 години, на около 32-годишна възраст, тя реши да забременее и стана самотна майка. Тя избра за биологичен баща на детето си неин приятел, който преди това й бе преподавал в художествената гимназия. Тя откровено му предложи, каза му какво иска точно и той се съгласи. А това, което тя искаше, бе да има дете от мъж, когото познава добре, приятели са, и който може, грубо казано, да предаде доказано добър генетичен материал на детето й. При това да не живеят заедно - тя се чувстваше много комфортно в семейството на родителите си и искаше да остане там. Заедно с това тя разчиташе на това той да не изоставя нея и детето, да й помага и да се грижи за тях, особено ако възникне спешна нужда.

Тя не беше обмислила много добре финансовата страна на въпроса според мен: имаше учителска  заплата и разчиташе основно на родителите си, а също и на някаква епизодична помощ от планирания баща на детето й. Тя даде на детето своята фамилия, а не на бащата,  макар че двамата продължават да са приятели, той й помага финансово и се държи с детето като баща.

Проблемът от моя гледна точка беше, че избраният мъж бе щастливо женен за втори път тогава и, макар да не искаше да се развежда, беше принуден, след като съпругата му научи за роденото бебе. И тъй като приятелката ми отказа да напусне семейството на родителите си и да отиде да живее с него, той остана сам. И той е сам и досега.

От негова страна това съгласие бе може би недостатъчно обмислено, а от нейна - недостатъчно етично и може би егоистично. Тогава мислех, че е егоистично спрямо двамата - и бъдещото дете, и избрания баща -, но сега разбирам, че може би бе неетично най-вече спрямо бащата. Наскоро тя ми предаде думите на сина си: "Добре, че с татко не сте женени, защото не трябва да се развеждате". Момчето казало това, шокирано от случаите на шумни и яростни разводи в семействата на деца от неговия клас.

В идеалния случай тук тя би могла да избере за баща на детето си необвързан мъж.

ТРЕТИ СЛУЧАЙ

Има и противоположни случаи, в които някоя жена решава да обвърже и задържи мъж до себе си, като забременее и роди дете. Разбира се, понякога това се случва и без да е планирано. Спомням си, преди повече от 30 години покойната ми майка ми разказа, че една колежка посъветвала дъщеря си да забременее от приятеля си, когото и двете много харесваха, за да му повлияят да й предложи да се оженят. Така и стана.

Мисля, че това е рисковано, макар че в повечето случай действа, особено при мъже с чувство за отговорност и в случаите, когато двамата не са съвсем непознати, а имат някакво отношение на приятелство или известно взаимно привличане.

Не знам какъв е идеалния вариант тук. Всъщност тук влизат много различни случаи и е трудно да се обобщи.

Ако обаче аз самата обичам един мъж, в никакъв случай не бих направила съзнателен опит да го обвържа и задържа по този начин - защото да обичаш някого означава да искаш щастие и за двамата, за всеки един от вас. Решението ми да забренея би било повлияно най-вече от способността ми и възможността ми да се грижа и издържам себе си и детето.

Ако все пак забременея без да искам, вероятно бих допускала варианта да остана самотна майка и бих обмисляла най-вече начините  как да осигуря съществуването ни по-нататък, може би надявайки се и разчитайки и на известна помощ от биологичния баща. Но всичко това е хипотетично и много зависи от това какво всеки един от двамата иска и е готов да направи.

Най-лошия случай в този контекст, за когото мога да се сетя, е да забременея от мъж, когото не обичам или не харесвам, защото това би ме обвързало по някакъв начин с него, дори да не живеем заедно. А аз не бих се съгласила в никакъв случай да живея заедно с някого, когото не обичам, с когото не се разбирам и не се чувствам добре.

МОЯ СЛУЧАЙ

Утре аз ще навърша 42 години, живея сама, нямам деца, имам проблем с Биг Брадър и трудно се справям финансово. Представям си идеалния вариант като семейство, независимо формално или не - с мъж, когото обичам и ме обича, и с дете, биологично или осиновено. Едно дете, защото на земята вече и така има твърде много хора. Въпреки екологично неясното бъдеще.

От друга страна, също доста добър вариант за мен би бил семейство или само с мъж, или само с дете. Не знам дали някога ще успея с първото - толкова години съм сама.

Второто май в по-голяма степен  зависи от мен самата, но трябва да съм сигурна, че мога да осигурявам стабилност, включително финансова и емоционална, както и сигурност на своето семейство като самотна майка.

Засега обаче съм семейство с моите коте и куче, а всеки от горните варианти ми се струва труден. Въпреки това намирам източници на щастие и в моята ситуация.

Вече не съм толкова консервативна и традиционалистично мислеща. А бях такава, вероятно под влияние на родителите ми и поради флегматичния ми темперамент и интровертност. Вярвам, че при относително благоприятни други обстоятелства, аз ще оцелея при всякакъв (семеен) вариант.