1. Загубените илюзии през 20-те години след 1989
2. Светът през април 2010
3. Какво предстои?
Аз преживях две големи разочарования – от „реалния социализъм“ и от „реалната“ демокрация, тъй като израснах при социализма, преживях прехода и осъзнах, че доколкото я има, демокрацията всъщност е имитация и фалшификация. Може би ще стана свидетел и на очертаващия се крах на англосаксонския капитализъм, който аз наричам индивидуализъм или краен индивидуализъм.
Днес имам чувството, че живеем в два фантастични романа едновременно - във „Футурологичен конгрес“ на Станислав Лем и в „1984“ на Джордж Оруел. Осъзнаването на една внушена илюзия често е прелюдия към осъзнаването на следващата още по-горчива илюзия, така че действителността прилича все повече на тази на Big Brother.
Все още не е ясно какво ще замени капитализма/индивидуализма и какво ще се случи с демократичните идеи. Вероятно следващата утопия ще е поредното отрицание на предишната, запазвайки елементи от нея.
Може би е утопична надеждата, че този път най-после, пред прага на екологичната катастрофа, ще се появят различни проекти за обществено развитие от различни страни и че най-ефикасните от тях постепенно ще се наложат в едно позитивно съревнование, а не чрез горещи или студени войни.
1. ЗАГУБЕНИТЕ ИЛЮЗИИ ПРЕЗ 20-ТЕ ГОДИНИ СЛЕД 1989
През 1989 г., с края на „реалния социализъм“ и началото на „прехода към демокрация и пазарна икономика“, всичко изглеждаше ясно. Вярвахме в демократичната идеология и ценности. Смятахме, че най-после сме разбрали истината и знаем кой е добър и кой – лош.
В първите години на прехода аз бях студентка в Софийския университет и попивах всичко от медиите и от новопубликуваната западна литература в сферата на социалните науки. Ходех на митингите на всякакви партии и организации, за да усетя атмосферата и духа им. Преоткривах новите за българското общество идеи, включително духовните вярвания и Бог.
За мен не само думи, но и реалност бяха: демократично общество, човешки права, свобода на словото и мисълта, върховенство на закона, разделение на властите, прозрачност на управлението, превъзходство и безалтернативност на пазарната икономика и капитализма, индивидуализъм, справедливостта на световния ред, честни и свободни избори, независими и обективни медии и журналистика (поне CNN и BBC), силата на гражданското общество и неправителствените организации, държавния суверенитет...
Вярвах, че демокрацията, която „не е съвършена, но е най-доброто, измислено досега“, може да бъде постигната и от тези, които искрено се стремят към нея и изпълняват прилежно предписанията на най-развитите демокрации, респективно тези на организациите, на които те са лидери. Радвах се на успехите на България по пътя към членството ни в НАТО и Европейския съюз, защото имахме примера на редица държави, които бяха постигнали благоденствие, стабилност и сигурност в резултат на това.
Капиталистическо общество и демокрация бяха синоними. САЩ и съюзниците им искрено желаеха мир в света и благоденствие на всички държави и добронамерено помагаха на нововъзникналите демокрации и на развиващите се страни. Те бяха силни и доминиращи поради превъзходството на техните идеология, политическа и икономическа системи. Щатските управляващи бяха по-надеждни, защото вече са били богати, когато са ги избрали, а британските тайни служби бяха най-добрите в Европа. Смятах, че макар САЩ наистина да играят ролята на световен полицай, полицай е нужен на всяко общество и е добре, че тази роля се изпълнява точно от тях, тъй като поради своята демократичност и контрол от страна на гражданското си общество те не могат да злоупотребят. Развитите демокрации бяха надраснали недостатъците от имперските си периоди.
Но постепенно започнах да виждам все по-големи разминавания между думите и внушаваното от медиите, от една страна, и действителността – от друга. За българите събитията, свързани с разпада на бивша Югославия и особенно с утвърждаването и идентитета на нововъзникналата държава БЮРМакедония, бе като лакмус. Първо смятах, че най-големите проблеми се причиняват от сърбите и от отделни западни страни-съюзници на САЩ като исторически рецидиви, дължащи се на националнопсихологически деформации. Постепенно разбрах, че не става дума за отделни държави, а за системата.
Сама се питам в какво от всичко гореизброено продължавам да вярвам сега: може би в духовността и в Бог? Вярвам също в хуманността, морала и солидарността като основа, върху която се крепи обществото - но към това бях приучена от семейството ми, културата на страната ми и от социалистическата идеология, която иначе смятам за утопична като цяло.
2. СВЕТЪТ ПРЕЗ АПРИЛ 2010
Македонския въпрос
Бившата югославска република Македония е като лакмус за действителната политика и ценности в днешния свят за всеки, което е поне малко осведомен или се поинтересува и прочете нещо от историята на Балканския полуостров. Македония е едно ярко олицетворение на Оруелския „1984“.
Както е известно, страната се отдели от Югославия през 1991 г., като бе призната първо от България. В момента тя води спор за името си с Гърция, а македонските версии за историята на нацията и държавата се оспорват от Гърция и България. Позициите по отношение на етническия идентитет на днешните македонци не са много ясни и имат нюанси, но едва ли България или Гърция оспорват правото на македонците, както и на всеки друг народ, да се самоопределят етнически.
Проблемът е, че по политически причини те се самоопределят въз основа на фалшифицирана история – своята и на съседите -, и това се възприема като враждебност, провокация, дразнене и залагане на бъдещи конфликти. За Македония в пълна сила важи бигбрадърското: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Koйто владее настоящето, владее миналото.“ Това бе започнато по времето на бивша Югославия и тогава се обясняваше с намеренията на Сърбия да отдалечи македонците от България и да ги привърже към себе си. Но то продължава и до днес, с кратки периоди на прослетление и сближаване между Македония и България, например по времето на президента Борис Трайковски, загинал трагично в самолетна катастрофа през 2004 г. Между другото, в това сближаване нямаше национализъм или шовинизъм от българска страна и то бе съвсем в европейски дух.
Всеки обективен и почтен наблюдател би могъл най-малкото да сравни македонските версии/преводи на историческите документи и на художествената литература с оригиналите и да види, че в тях думата „България“, „българин“, „българско“ и производните им се заменят с „Македония“, „македонец“, „македонско“ и пр.
Ако днешните македонци искат да са македонци, а не българи или други, никой и нищо не би могъл да им попречи за това, дори фактът, че техните прадеди са имали българско самосъзнание. Каква е логиката македонските лидери да държат точно на тази фалшифицирана историческа версия, вместо на действителната си македонска идентичност? Каква изгода имат те от това, особено като се има предвид спорът с Гърция и пречките за интеграция в НАТО и ЕС, към която те се стремят?
По-точният въпрос обаче е защо англосаксонските страни, Германия и други явно насърчават това, ако се съди по изявите на техни официални представители, журналисти и други техни граждани в македонските медии, където убедено обясняват на македонците колко са прави в спора с Гърция и че трябва да са единни, да говорят в един глас. Последното често повтарят и македонските политици. Освен това те подлагат Гърция на безпрецедентен натиск, знаейки че става въпрос не толкова за името, а за македонските провокативни и враждебни интерпретации на историята.
А най-логичното решение на гръцко-македонския спор е да се покажат тези фалшифицирани източници, както и собствените исторически документи и архиви на англичани, американци, германци и т.н., и да се подскаже на македонците, че те могат да бъдат каквито искат, но не въз основа на фалшификации.
За съжаление логичното обяснение е, че тези фалшификации и македонизмът са необходими на самите гореизброени държави и обслужват техни (гео)политически интереси. У нас се смята, че македонската нация е създадена от Коминтерна през 40-те години на миналия век, с участието на българските комунисти. Но като се има предвид, че македонският писмен език е създаден от американци и днешната им повече от противоречива политика, се питам дали това е било така.
Също така парадоксалното е, че медиите в България не показват всичко това на българите. Българите като цяло познават много добре историята си, огорчени и разочаровани са от македонизма, а в същото време не са осведомени за отношението на своите нови съюзници по македонския спор и затова продължават да са много позитивно настроени към тях.
Къде са корективите?
Идеите за демокрация все още ми звучат красиво и привлекателно, но днешната реалност ме кара да се съмнявам в практическата й осъществимост. Ако е имало демокрация, защо я няма днес, когато всеки избор е манипулиран чрез управление на общественото мнение и настроения, като в същото време се обявява формално за честен? В такъв случай, разбира се, за независими медии, журналистика и за свобода на мисълта и словото е трудно да се говори. Дали и през миналите десетилетия на демократичен разцвет демокрацията в голяма степен е била само на думи, но това се е отдавало на Студената война и съперничеството със съветския блок и комунизма? Или може би наистина е имало повече демокрация, поради страха от проникване на комунистическото влияние и поради възпиращата сила на противниковия лагер?
Благоденствието на западните демокрации през последното столетие вероятно се дължеше на плурализма, дуализма или, ако използвам пазарен термин, на липсата на монопол. То съвпадна и до голяма степен се дължи на съществуването на Съветския съюз, по-късно на съветския блок от държави, които представляваха втори полюс. Два противоположни полюса – това е нормалното стабилно положение в природата. Когато единият полюс отпадна, другият не само загуби голяма част от мотивацията си да се представя в по-приемливо за хората лице и наистина да бъде по-добър, но много от неговите недостатъци хипертрофираха. Монополът в политиката се оказа също толкова опасен и вреден за обикновените хора, колкото и в икономиката. Демокрацията, демократичното общество, гражданското общество, политическите партии – всичко това се оказва безсилно да бъде вътрешен коректив.
Така най-силните държави и кръговете, които ги управляват, можеха да си поставят каквито искат цели (или да преследват стари такива) и да използват каквито пожелаят средства за постигането им, без възможност да бъдат контролирани и възпирани от някого и дори без обществото да разбере какво точно правят. Защото, макар да не е изключено някога властимащите да са мислили това, което говорят пред хората, и да е имало по-малко лицемерие в общественото пространство, в днешно време думите изглежда служат само за прикриване на действителните намерения и цели.
Освен липсата на равностоен по сила съперник като коректив, за това допринесе и развитието на ИКТ и на психологията, респективно на техниките за масово и индивидуално психологическо въздействие.
Царство на индивидуализма
Преди малко повече от сто години писателят Алеко Константинов в книгата си „До Чикаго и назад“ цитира един сръбски емигрант в САЩ, че „парицата е царица“. Според мен обаче капитализмът е царството на индивидуализма. Парите дават много повече индивидуална свобода, дават възможност отделният човек да е по-малко зависим от определена общност с нейните норми, от общество и място, а следователно - и по-малко отговорен към другите и морален. „Парите не миришат“ - те не само дават възможност човек да получи почти всичко, от което се нуждае, навсякъде по света, но и да влияе върху хора и институции. Дори да са придобити по не съвсем почтен начин, несъответстващ с представите ни за добро и морал, те могат да осигурят имидж на почтеност.
Истинските властимащи, „световните властелини“, хората с най-много пари, влияние и власт се стремят да управляват глобално чрез водещите световни държави. Те може да не са задължително политици - за политиците е най-важно да са добри изпълнители и публични лица. Все пак, както е известно, в САЩ президентите обикновено са богати хора, излъчвани от няколко клана. Страната на неограничените възможности наистина е такава за определен кръг хора.
В тези общества е точното място за всеки богат човек, който иска да стане още по-богат и има глобални амбиции. Там имигрантите с много пари са добре дошли. Обществото като цяло също печели, има висок стандарт и така се поддържа лоялността и привързаността на обикновените хора, в допълнение към нормалните човешки инстинкти за принадлежност към общност - все пак никой индивид не може да е самотен остров, макар англичаните да твърдят това за себе си на шега.
Страни като Англия и САЩ благоденстват чрез привличане по един или друг начин на блага - капитали, природни и други ресурси, „мозъци“ -, и чрез изнасяне на проблеми. Например през последните десетилетия изнасят екологичните си проблеми, респективно замърсяващите природата производства.
Агресивност и фалшива позитивност
Агресивността се смята за нещо хубаво в Щатите. Това може да се види в масовата култура и филмите, а също съм го чувала от американец-методистки пастор. Някога мислех, че под това американците разбират активност и енергичност, но по-късно разбрах, че говорят буквално. Да си агресивен означава да си борец, да атакуваш конкурентите си, да ги отслабиш, за да постигнеш ти успех. Между другото, това е нещо доста различно от българската култура, където хората си пожелават по празници „да бъдем по-добри“ или се терзаят по различни злощастни поводи, че не са достатъчно добри.
Вероятно предисторията може да се проследи поне до зората на капитализма, когато Британската империя е съумявала да се възползва от повишената агресивност на част от своите поданици и да получи икономическа изгода, като е заточвала затворници в Америка и Австралия и е давала възможност на авантюристи и бунтари да пътуват през моретата и покоряват далечни земи.
Агресията и експолатацията са начина на оцеляване на тези общества. Заедно с това днешната англосаксонска култура смята себе си за и си е изградила имидж на позитивно насочена. Те се смятат за оптимисти, търсещи преди всичко възможностите и вярващи в крайния успех. Но истинска ли е тази позитивност – докато виждаш и търсиш възможностите за себе си, да пречиш на другите да правят същото? За мен това е деструктивност.
В този смисъл основателни са били критиките на някогашните комунисти, че капиталистическията строй е експлоататорски и империалистически. Друг е въпросът, че алтернативата, която са предложили и реализираха за известен период от време, не бе добра и се провали.
Управление на общественото мнение и настроение
Вероятно всички властимащи във всички времена са мечтали за това, което днешните постигат чрез медиите, ИКТ и с използване на психологически техники. Някога са прилагали само физическо насилие, а днес залагат на първо място на по-изтънчените методи.
Световните властелини могат да управляват масовото съзнание, за да постигнат желаните от тях резултати на избори, било то политически или дори музикални като тези на „Евровизия“ (пак с политическа цел). Начинът е подобен на този, по който се формират предпочитанията и настроенията на потребителите на пазара.
Картината в нашите глави за света, в който живеем, е целенасочен обект на въздействие и моделиране. Например не може да се вярва на внушаваните от медиите представи за разположение на силите или за съперничещи лагери, защото някои вече подчинени страни може да бъдат представяни като противници само за удобство, а впоследствие да се разиграват различни сценарии по подобие на познатия ни „добър и лош полицай“. Как някоя страна би се съгласила да бъде представяна по този начин? За съжаление днес всяка страна може да бъде подчинена чрез серия от (пред)изборни манипулации, като начело бъдат издигнати удобни политици-марионетки, които провеждат „реформи“ дотогава, докато ключовите позиции не се заемат от техни хора. Това изглежда е като нов опасен вирус, с който досега обществата не бяха се сблъсквали в такъв мащаб и към който нямаха имунитет.
Световните властелини и в това отношение действат глобално, не признавайки граници и държавен суверенитет. Правят го както спрямо държави, обявени за недемократични и държави на злото, така и спрямо „приятели“ - нови съюзници от бившия съветски блок или стари от „Стара Европа“, както спрямо по-малки и слаби страни, така и спрямо големи и развити страни, някогашни „велики сили“. „Англия няма приятели, има интереси“ е известна стара сентенция.
По отношение на неприятелите такива намеси се оправдават с налагането на демокрация и зачитане на човешките права, а по отношение на „съюзниците“ – с корумпираност, нарушаване на правилата..., дори с несимпатичност. Под „несимпатичност“ имам предвид България, тъй като не е трудно да се забележи как в медиите в различни страни продължават да се публикуват тенденциозно негативни статии за България, както това беше по времето на Студената война, а хубавите неща обикновено се подминават. Българите винят себе си за лошия си имидж, но вероятно има и големи политически интереси и цели зад това. А ние определено не сме по-лоши от другите и това си е чиста дискриминация, неразличаваща се от расовата, „антисемитизма“ или всяка друга.
Технични общества
Струва ми се, че световните властелини малко се интересуват от философия и философски въпроси. Те са практични и прагматични, но преди всичко тяхната философия е „аз искам“, а социалните науки, също както и инженерните и точните, трябва само да им предоставят технологиите и техниките, за да постигнат желаното. Мисля, че ако, образно казано, Христос слезе при тях, те ще се интересуват само от това как да усвоят неговите умения и техники и да ги приложат. Разбира се първо ще се уверят, че не ги застрашава (иначе би влязал в действие сценарий като в „Междузвездни войни“) и ще се опитат го подчинят и третират като лабораторен екземпляр.
Желанията на обикновените хора не трябва да пречат на властелините да постигнат своите. Мисля, че поради тази причина в индивидуалистичните общества открай време се насърчават първичните инстинкти. Нормално е всяко общество да има ограничения и табута и ми е трудно да повярвам, че става въпрос само за масова култура и индивидуални свободи. По-скоро целта е ексцентричността, сексуалната разюзданост, употребата на алкохол и зависимостите да се приемат за наличие на свобода и така хората да не мислят за действителните си свободи. Хората се насърчават, скрито и не – чрез рекламите и масовата култура -, да увреждат здравето си с рискован секс, алкохол, тютюнопушене и наркотици, а след това те самите и обществото плащат огромни суми за лечение, за което разбира се има и финансови интереси, доколкото редица индустрии печелят от тези пороци, включително фармацевтичната.
Екологично късогледство
Природата се третира по същия начин, както и обществото – като ресурс за постигане на индивидуалните и корпоративните цели на малки групи хора и за реализиране на техните неограничени възможности. Обществата на индивидуализма не са способни да се справят с екологичните проблеми, така както са безсилни и в социалната сфера. Но докато в последната нещата се балансират в известна степен от излъшъка от блага, който те съсредоточават от (и за сметка на) останалия свят, то по отношение на екологията това няма как се случи.
Днешното екологично състояние представлява провал на господстващия англосаксонски капитализъм. За разлика от хората и обществата природата не може да бъде манипулирана и експлоатирана безкрайно.Човечеството достигна предела и започна да осъзнава това. За разлика от червеите, които разяждат ябълката, ние нямаме къде да отидем след това, дори и властелините с неограничени възможности. Не се знае дали някога и кога хора ще могат да напуснат земята и да колонизират други планети или обекти в космоса.
Водещите държави и лидери се опитват и тук да поемат инициативата, но техният подход засега очевидно се свежда до просветителство – да алармират за ситуацията и опасността. При това продължава да има могъщи икономически интереси, които се противопоставят на действията за справяне с екологичните проблеми. Екологичните цели, които се поставят в различни документи и форуми, или се оценяват като недостатъчно амбициозни, или не могат да бъдат приети. Всъщност дори да бъдат приети, съмнявам се доколко могат да бъдат изпълнени, защото устойчивото развитие изисква различна житейска философия от индивидуализма и потребителството. За съжаление Европа, Европейският съюз, водещите европейски държави и нарастващ брой от останалите все повече попадат под, меко казано, англосаксонско влияние, а следователно се отдалечават от устойчивото развитие.
3. КАКВО ПРЕДСТОИ?
Отрицание и смяна на водещите концепции и начин на живот
Разочарованието от сега утвърдените и доминиращи възгледи, свързани с капитализма/ индивидуализма и може би демокрацията, ще доведе до отрицанието им и замяната им с други, в съответствие със спиралата на развитието, позната от Хегеловата диалектика. Това означава отрицание не само на теорията, но и на практическото й измерение в живота, включително на сегашното световно лидерство и свързаните с него взаимоотношения и организации.
Все още не се знае коя ще е новата доминираща концепция и кои ще са нейните носители. Възможно е тя да е свързана с екологията, доколкото екологичните проблеми са все по-остри и неизбежно ще застанат в центъра на вниманието на хората, а органическата неспособност на водещите индивидуалистични общества и лидери да справят с тях ще бъдат осезателно почувствани от всички. Силата и остротата на съпротивата при тази смяна на лидерството може би ще зависи точно от остротата на проблемите, а също и от това дали ще бъде намерен начин за космическа експанзия и ново колонизиране. В последния случай властелинските кръгове по-скоро биха третирали земята като проядена изгнила ябълка и биха търсили егоистично спасение.
Не е изключено сегашната тенденция на глобален тотален контрол и манипулиране да продължи, но като придобие регионални, националистически или други подобни измерения, особено като се има предвид, че сегашната опозиция на глобалния БигБрадър, която запази някакъв потенциал и способност за организирана съпротива, включително подходяща за това психологическа нагласа на населението, не се характеризира с демократичност. В крайна сметка наличието на множество тоталитарни центрове пак би било плурализъм и оттук би могло да последва положително развитие в по-далечна перспектива.
Справяне с бигбрадърството
Бигбрадърският проблем не се дължи на революционното развитие на технологиите от последните десетилетия, респективно на ИКТ и психологическите методи за въздействие. Джордж Оруел е създал този образ в романа „1984“ малко след Втората световна война, като противопоставяне на тоталитаризма и пропагандата от онова време, когато е имало само радио и кино, а бумът в развитието на психологията предстоял. Но развитието на технологиите направи бигбрадърството по-изтънчено и го издигна на ново ниво.
Иска ми се да се надявам, че използването на ИКТ и психотехниките от властимащите за контрол и манипулиране поведението на отделни индивиди, общества и на световната общност ще бъде преодоляно. Това би могло да стане с използване на същите средства - например ако получат по-силно развитие и разпространение такива ИКТ, които са насочени към защита на личното пространство и свобода. Възможно е уменията на световните властелини за прилагане на ИКТ и психотехниките за въздействие да бъдат усвоени и използвани от множество центрове на властта. Заедно с това обаче хората и обществата постепенно ще се научат да ги разпознават и да не им се поддават. Проблемът бигбрадърство, сега замитан под чергата целенасочено (от властимащите) или поради нежелание и страх, постепенно ще бъде осъзнат и оценен като приоритетен.
Възможно е също така, колкото и фантастично да звучи, психологията, общуването, взаимодействието между хората в обществото да се развият в нови насоки, свързани с повече споделяне и прозрачност на живота и мислите на всеки един пред всички останали.
Триада индивидуализъм-социалност-екологизъм
Човешката агресивност, властолюбие и алчност, които стоят в основата на днешните проблеми, са толкова изконно присъщи на човека, колкото и социалните инстинкти и нуждата от общност, принадлежност и взаимопомощ. В новата история за първи път индивидуалното и социалното измерения на човека представляваха водеща диада и „единство и борба на противоположностите“. Всъщност индивидуализмът се появи заедно с капиталистическия строй. И докато индивидуализмът/капитализмът, който предшестваше социализма и го изпрати в историята (или поне неговите най-радикални и организирани носители), изглеждаше триумфален победител в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, сега той се оказва едностранчив и недостатъчен сам по себе си.
В този смисъл вероятно ще има завръщане и засилване на социалните, общностните елементи и засилване на контрола върху тези индивиди и групи „властелини на света“, които сега притежават огромна и неконтролируема власт. Социализмът със сигурност ще се различава от съветския и ще се изразява по-скоро в привързаност към общността, сътрудничество и отговорност към обществото. Последната няма да е като „социалната отговорност“, която подобно на популярната някога „гласност“ зависи само от добрата воля, а ще бъде задължение и ценност.
Към досегашната диада индивидуализъм-социализъм ще се присъедини и екологизмът. И може би точно от екологизма ще дойде най-силният тласък за промяна и за изместване властта от индивидуализма. Въпросът е дали няма да бъде твърде късно.
Ако се опираме на досегашния опит, екологичният проблем ще продължава да се замита под чергата, както поради съпротивата на индивидуализма и съществуващите могъщи икономически интереси и влияния въру общественото съзнание, така и поради психологическо отричане от страна на обществото. Това ще продължи дотогава, докато екологичните проблеми се усетят наистина остро от много хора и те се превърнат в екологични катаклизми. Защото иначе и сега има много индикатори за промяна в климата и се чуват гласове, че катастрофата предстои след едно или повече десетилетия, но хората са твърде заети с проблемите в диадата „индивид-общество“.
Виждаме как лидерите на индивидуалистичните общества се опитват да играят лидерска роля и по отношение на екологията. Но те едва ли ще бъдат успешни в това, защото справянето с тези проблеми изисква различна философия от тяхната, включително отказ от консуматорството. Поради импотентността си в това отношение, възможно е те да прибягнат до имитиране на промяна и така да забавят и затруднят действителното намиране на екологични решения.
Иска ми се да вярвам, че алтернативни проекти с ефикасен екоаспект ще се появят преди екологичната катастрофа и ще я предотвратят. Можем само да гадаем дали ще включват добрата стара държавност и национализма, които за момента изглеждат като единствена надежда за корекция на глобалния индивидуализъм и бигбрадърство.
Ако все пак оцелеем, идеалното би било да се постигне баланс между индивидуализъм, социалност и екологизъм. Разбира се, всеки идеал е утопичен и дори да е преследван, никога не може да бъде напълно постигнат. И доколкото двуполюсността е нормалното и стабилно положение в природата, вероятно ще има ново групиране по двойки в триадата индивидуализъм-социалност-екологизъм. Това може да бъде вариация на познатите ни от историята на хомо сапиенс диади общество-природа (от ранните стадии на развитие) и индивидуализъм-социализъм. Възможно е дори, при избягване на екологична катастрофа, да дебютира диадата индивидуализъм-екологичност. Смятам обаче, че преди това индивидуализмът ще е претърпял трансформация и катарзис, като преди всичко ще се е освободил от потребителството и (надявам се) от бигбрадърството. Във всеки случай следващата диада най-вероятно ще включва социалността, било то като преход или като по-трайно състояние.
Ако индивидуализмът и социализмът са две противоположни крайности на едно и също нещо, би ли могло да очаква сближаването им в по-далечна перспектива? Вероятно тогава ще се е очертал ясно трети елемент в диадата. Може би това би била духовността или всичко онова, което сега е свързано с божествеността? Или пък може да се роди от технологиите?
В заключение, може би тези размисли за някои звучат познато, за други като опит за фантастика а ла Оруел, а за трети - налудничаво. Надявам се, че все пак ще накарат всеки да се замисли и поне понякога да се опитва да възприеме новините от медиите от тази гледна точка.
